....Ето тъй дълбока и многостранна е същината на онова, което обхваща поняти-

ето „бит”. Нали само тъй може да се обясни и произходът на думата „самобит-

ност”?

Многостранната и дълбока същина на всеки народен бит може да се проследи

и в такива дреболии, за които не се допуща, че имат каквато и да е връзка с

племенната самоопределеност въобще.

Ето: на Балканския полуостров само ние, българите, свирим на гайда, точим ба-

ница и квасим кисело мляко (разбирано като употреба и в последната планинска

колиба). Това е толкова точно, че ако из гънките на Олимп или из Албанските

планини, или някъде из Шумадия, Босна и Херцеговина бихте открили село, в

което да пищи гайда, да се точи баница и да се кваси мляко, това село би се

оказало непременно българско, поне в своето най-близко минало.





А изброените битови черти са досущ незначителни дреболии, нали? Но ако към

тях добавим още например и следната наглед незначителна черта, а имен-

но, че на Балканския полуостров само ние, българите, не светотатстваме във

взаимните си ругатни с черковните и религиозни ценности (не псуваме Бога,

светците, иконите, причастието и пр.) – ако, казвам, добавим и тази черта на

българския бит, не добиват ли изведнъж дреболиите внушителна скритост?

Да огледаме поотделно тези наши битови белези, за да видим доколко те са

маловажни или значителни.

Гайдата е от овчи мех. Очевидно тя е музикален инструмент на скотовъдци.

Но звукът на нейното ручило напомня бученето на ветрове в степ. И само с

това трябва да се обясни, че ние, българите, имаме за национален музикален

инструмент освен гайдата още и „меден кавал”. Прадедите ни са дошли от

далечните азиатски степи, където са скотовъдствали. А са населили отсам

Дунава планинска земя. И гайдата не е задоволявала напълно възприеманите от

новата природа звуци. Така се е създал „медният кавал”, който и в най-високите

си тонове пак напомня шума на старопланинските букови гори. Това музикално

съчетание на азиатските степи със старопланинския буков лес – съчетание,

което и дори днес още е плът и кръв на нашите веселби, празнувания и скърби –

не може да не се корени в нашите души, в нашата народна психология!

Киселото мляко се кваси и в последната българска колиба. Парижкият учен Меч-

ников прослави българската подкваса: тя е днес известна на света с името

„мая бюлгар”. Но как се добива тази „мая”, се знае от малцина и сред самите

нас! В далечни времена народът ни е постигнал известно познание, което той

цени и го пази като своя, българска тайна. Можах да я съвладея из родопските

глушини: мляко в голяма пръстена паница се пресича с двулевова сребърна мо-

нета. Днес и самата наука иде да потвърди, че това постигнато от народа ни

опитно познание крие здравословна ценност: среброто убива известни опасни

микроби. А това, че нашата народна кухня крие такава ценност, не подсказва ли

за осъзната културоспособност у нашия народ?

В тоя ред върви и третият наш битов белег – българската баница. Тя изисква

преди всичко бялото брашно на облагородената пшеница и още – чисто краве

масло. Значи баницата се е създала при съчетанието на високо земеделие и

цветущо скотовъдство.

Това се потвърждава по несъмнен начин и от една живописна страница в бъл-

гарския бит. Вслушайте се в нашите коледарски благословии. Те нижат благо-

пожелания за новата година: плодородие по овцете, по говедата, по нивите, по

овошките, по зеленчуковите градини, по бубите, по пчелите.

Коледаруването, както и коледарските песни са наш битов елемент още от

християнската ера. Няма съмнение, те са се разширявали и допълвали през хрис-

тиянското хилядолетие. Така ние в тях имаме живописно очертание на всестранно

и бляскаво стопанство, постигнато от народа ни по неговия знаен и незнаен исторически път. Защо в това отношение ние стоим по-високо от

съседните народи? Трябваше да бъде обратното. Всестранно и бляскаво стопан-

ство в историята на всички страни е достояние само на предните, на привиле-

гированите, на богатите народни слоеве, не обаче и на широките работни маси.

А в превратностите на вековете нашият народ е бил няколко пъти обезличаван

от своите предни родове (Веднъж при комай два века византийско владичество,

което се предшества от страшните за народа ни разорителства и изтребления

на княз Светославовите орди; после при нашествията на кумани, татари, гузи

и най-после при всепоглъщащото петвековно владичество на турците). Така ние

днес трябваше да заварим народа си принизен до много долен уровен във всяко

отношение. А налице е тъкмо обратното: по градинарство сме учители на цяла

източна Европа, а по лозарство бием комай всички народи. Не е ли поразително

това!

Налага се да заключим, че племето ни е имало период в своята история, когато

и самите най-широки маси са се радвали на завидно благоденствие, те са дос-

тигнали до общо всестранно и бляскаво стопанско усъвършенстване. Това ще

да е било след дълбоките сътресения през три века богомилски преустройства,

когато (при Второто българско царство) държавната власт е била заставена

да отмени ленното владеене на земите от българското болярство. Те, земите,

са били отстъпени във владение на широките работни маси. Така се е създало у

нас още през Средните векове общо дребно земевладение, което пък е наложило

в духа и бита на народа ни индивидуализиран демократизъм. Само така може да

се обясни, че и днес идеал на дори последния български ратай е: „свое да имам,

свое да работя, господар да съм си” – нещо непознато в духа на съседните нам

народи. А тази е и гражданската и битова основа у нас: стремление към сто-

панска и лична независимост, свобода.

Така досущ незначителни белези разкриват народни съкровености от всереша-

ваща важност за неговото развитие и бъдеще.

В това ни убеждава още по-непоколебимият четвърти белег на нашия бит: бъл-

гарското благоговение – и дори страхопочитание! – пред религиозните и черков-

ни символи и емблеми.

Знае се как румъните и сърбите светотатстват, когато са разгневени: те

псуват всичко свещено. И лесно обяснимо е това и тези два народа: те са слабо

мистични, студено религиозни. Гъркът, където седне, манастири строи и хра-

мове издига. Във всяко гръцко селище от 1000 жители непременно има няколко

свещеници и един митрополит. Гъркът пости, тримири, редовно е на богослуже-

ние и прави поклони по ред на всички икони. А щом се разсърди – дори на брат

си, на жена си, на детето си – класическата му псувня е „теосу, стравросу,

панагиясу” (Бога, кръста, Света Богородица”). Ето и турчина – той е класически

религиозен! На всяка стъпка издига джамии, молебства по три пъти на ден;

аптези1 прави и рамазани спазва. А щом се разсърди – също на брат си или на

жена си, на детето си – класическата му псувня е: „аллахъни, кандилини” („Бога ти, кандилото ти”).

Преценката за нас, българите, е общопозната: считат ни за народ, който е чужд

на мистични съзерцания и затова слабо се прониква от религията си. Така съдим

дори ние, интелектуалците, за народа си. Че и самото ни духовенство е склон-

но на такава преценка за своето паство. И наистина нашите народни маси –

от всички съсловия! – чувствително са отпаднали от религиозната обредност:

черквите се пълнят твърде рядко (повече при сватби, кръщенета, погребални

церемонии или на панихиди). Но кой ще отрече: обредността не е точен израз на

вътрешна религиозност! Все пак животът се излива във форми: религиозността

трябва да се облече в някакъв култ. А у нас религиозният култ е наистина слабо

черковнически. Обяснението, че нашите народни маси са охладнели към богомол-

ните храмове, защото в тях са служили извратените гръцки владици, не издържа

критика. Тъкмо в центровете, където е избухнала общонародната вражда към

гръцкото духовенство (Охрид, Скопие, Видин), тъкмо в тях и до днес народните

маси пазят черковната обредност. И трябва да заключим, че борбата срещу

гръцкото духовно владичество се дължи по-скоро на онези български кътове, в

които е била запазена черковната обредност.

А общо явление е – дори в най-затънтените и безчерковни наши селища: бъл-

гаринът никога – нито в ярост, нито дори в пиянство – не светотатства с

религиозните символи и с черковните емблеми. Как трябва да се обясни това?

Сърбите зад Шар (Косово) и бошняците не богохулстват с псувните си. Знае се:

тези области са били заляни от нашето богомилство. Три века прекарани в мис-

тичен екстаз са оставили дълбоки следи в бита и психологията на народните

маси. Религията е мироглед, тоест човешко самопознание като мир в мира; тя

е съзерцателна философия върху безначалното и безкрайното. И още по-важно:

религията е смирение, т.е. самообуздаване. И не е имало до днес културна и по-

литическа история на такова човешко общество, което да е било без религиозен

култ (Сред европейските народи само едно племе е без религиозен култ – цига-

ните. Имат ли те политическа и културна история?).

Прочее, преживените през Средните векове от нашия народ дълбоко мистични

сектантства, колкото и да се били пакостни за съдбата ни, все пак са оставили

в неговия бит – и в неговия дух – благородни белези, които са надеждни рудимен-

ти за неговото бъдеще.