Търновската конституция (официално наименование: „Конституция на Българското княжество“) е първата българска конституция, приета след Берлинския конгрес, на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание във Велико Търново. Създадена е след конституциите на Гърция, Сърбия и Румъния, но в традицията на българските интелектуалци от освободителните борби и с участието на юристи и други българи, получили висшето си образование в елитни Западноевропейски университети.

Проектът за Органически устав за държавното устройство на българското княжество е изготвен в канцеларията на Временното руско управление и съгласуван с български общественици и руска имперска комисия. Учредителното събрание, свикано на 10/ 23 януари 1879 г. внася големи промени в Проекта, вкл. промяна на наименованието му. При това обсъждане се формират две групи – либерали (младите) и консерватори (старите), като в повечето случаи се налагат схващанията на първите.

Търновската конституция цели да закрепи юридически социално-икономическите и политическите изменения в българското общество след Освобождението през 1878 г. Съгласно член 4 „Българското царство е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство.“ Конституцията определя функциите и компетентността на централните органи на държавна власт. Предоставят се широки пълномощия на монарха във вътрешния и международния живот на страната. С нея се прокламира министерска отговорност, депутатска неприкосновеност и общинско самоуправление.

Новаторска и прогресивна за времето си с либерален характер, Търновската конституция утвърждава принципа на личната неприкосновеност и частната собственост като основа на производствените и обществени отношения. Закрепени са свободата на печата и правото на сдружавания и др.

От друга страна, съобразно Конституцията си Българското княжество се определя като конституционна монархия, а не като парламентарна монархия – властта на монарха е вкарана в рамки, но той има водеща роля. Той е титуляр и на законодателната (съвместно с Народното събрание), и на Изпълнителната (сам назначава министрите - чл. 152), а съдебната действа пак от негово име – принципът за разделение на властите не е последователно проведен. Няма глава за съдебната власт (като гаранция за правовата държава), няма и контрол за съответствие на законите с конституцията (чл. 49). Гражданите се именуват като „поданици“.

С измененията на Търновската конституция през 1893 г. и 1911 г. се намаляват правата на Народното събрание и се засилва монархическата власт.

Конституционоустановеният ред в Княжество България е многократно потъпкван. През 1881 г. Конституцията е временно суспендирана, през 1923 е извършен военен преврат, а след 19 май 1934 г. дълги години държавата се управлява от с наредба-закони при фактически суспендирана конституция.

След 9 септември 1944 г. Търновската конституция е отменена частично, а на 4 декември 1947 VI    Велико народно събрание я заменя с Конституция на Народна република България.                                 Сграда на Учредителното събрание