Антиосманска съпротива

Видул войвода (ок.1777 - 1833) (псевдоним на Видул Кунчов Видулов) - български войвода, чичо на Васил Левски, и не бива да се бърка с другия, малко по-късен войвода на име Видул Странски от Калофер. Видул войвода е потомък на род с бунтовна дейност, която може да бъде проследена в продължение на повече от два века. Според изследванията на Данаил Кацев-Бурски най-ранният представител на рода е спахи Драгой (1600-1680); негов син пък бил спахи Видул (1650-1730); син му бил спахи Кръстил (1709-обесен в Цариград през 1741г); негови синове били спахи Видул и спахи Тудур. Спахи Видул бил убит в Пловдив през 1758; негов син бил Кунчо(1757-1830), а внук Видул Кунчов Видулов, или както остава известен Видул войвода.Видул е най-големия син на Кунчо и Виша Видулови; следвали синовете Руси, Тудур и Иван (бащата на Левски), и дъщерите: Кула, Виша и Елка. Видул през 1796 г. избягал от родното си село Кочмаларе (дн. с. Отец Паисиево) и се заселил във Войнягово, понеже при нападение над селото от кърджалии, той събрал дружина и избили нападателите в местността "Скокът". След 16 години (през 1812 г.) при сина си във Войнягово забягва и Кунчо Видулов с двамата си сина Тудур и Иван и дъщеря си Елка, а Руси, Кула и Виша остават в Кочмаларе. Бягството на Кунчо е заради убийството на Сабри бей от Пловдив. Тук във Войнягово Кунчо, който междувременно е овдовял, се жени повторно за войняговката Яна Искрюва, от която има син Вълю. През това време докато бил във Войнягово Видул Кунчов, или Видул войвода както бил по̀ известен вече, събрал дружина и зашътал с нея по близки и далечни краища.

Има всички основания да се смята, че при него са карали "стажа" си като хайдути, а по-късно и изявили се като войводи Вълко Буздрев (Вълко войвода) от Войнягово и Генчо Панов (Генчо войвода)от съседното Хисар Кюселере (дн.с. Момина баня - квартал на гр.Хисар).

Прочетете още: Видул войвода-български хайдутин

Вълчан войвода е действал първоначално в Странджа планина, а след събиране на голяма постоянна дружина от 70 души започва да действа на територията на цяла Източна България.

Той е много известна личност в народните предания в Странджа, Сакар, Източна Стара планина. Неустрашим хайдутин, непреклонен в решенията си. Интересното е, че в неговата дружина е имало хайдути и от турски произход (Емин ага, който по-късно с помощта на чичовците си достига до поста писар на хазнатаря и подава информация на Вълчан за пътищата на хазните), най-близък съратник му е бил поп Мартин. Като байрактар в първите години от неговото хайдутуване е бил Кара Кольо, по-късно заместен от Стоян Берберина. Кара Кольо става байрактар на Инджето. През 1811 г Вълчан се среща с капитан Георги Мамарчев (1786-1846)в Букурещ, вуйчо на Герги Раковски. Раковски в своите мемоари пише за Кара Кольо …. „ моят духовний отец Черний Кольо“. Вълчан Войвода е подържал тесни връзки с „бащите“ на революцията в България, като съществуват непотвърдени сведения, че той е финансирал техните начинания.

Най-ранните известия го свързват с района на село Тагарево (днеш. Вълчаново) и с. Факия. По бащина линия произлиза от големия род на Бимбеловци от с. Факия. Бимбеловците са наследници на Момчил войвода, загинал през 1345 г в битка с обединените византийски и турски войски.

Прочетете още: Вълчан войвода-народен закрилник

Кара Никола, наричан още Кара Кольо Омарчалията, е български хайдутин. Той е роден в село Омарчево край Нова Загора. Кара Кольо е възпят в много народни песни.

Заради него някога турците са наричали селяните от с. Омарчево „Омарчево хайдутларъ, ако тия селяни да са най-кротките и най-мирните същества на света“, както бележи в записките си през 1870-те Панайот Хитов.

Според едно странджанско предание, Кольо станал хайдутин много млад, едва седемнадесетгодишен. Баща му бил ятак (помагач) на хайдути и не било трудно на буйния младежж да намери другари и да им стане войвода.

Не е известно колко време Кольо е ходил сам с дружината си, но се знае, че по едно време се влял заедно с всичките си момчета в дружината на Вълчан войвода. Това не траело дълго.

 

Прочетете още: Кара Кольо - български хайдутин

Въстанието на Константин и Фружин избухва през 1408 г. Неговата цел е освобождаването на християните от Османската империя. Счита се, че е потушено до 1413 год.


Сведенията за това въстание са ограничени и до сега продължава да бъде обект на дискусии сред историците. Почти нищо не се знае за хода на действията; спорни са въпросите за годината на избухване и потушаване, времетраенето и района на разпространение.
Обстановка

В началото на 15 в. победоносните завоевателни войни на Османската империя са временно прекъснати. През 1402 г. войските на султан Баязид I са разгромени от монголците, той самият е пленен, а по-късно е убит. Настъпват междуособни борби за наследството, които продължават цяло десетилетие и отслабват допълнително мощта на империята. Владетелите на застрашените Сърбия, Влашко и Маджарско сключват военен съюз.

Към този съюз се присъединяват цар Константин II Асен (син на видинския цар Иван Срацимир и владетел на силно отслабеното и териториално съкратено Видинско царство) и неговият първи братовчед княз Фружин (син на цар Иван Шишман). Възползвайки се от обстановката на вътрешна криза в Османската империя през 1408 г., те се завръщат в Бъдин и оглавяват първото Тимошко въстание против османското иго.

Прочетете още: Въстание на Константин и Фружин