Първото писмено сведение, в което прабългарите са отбелязани със своето народностно име – Vulgares, е Анонимен римски хронограф  от 334 г. В него се посочва, че са народ, който живее северно от Кавказ, в земите на днешен Казахстан.
Различни исторически свидетелства от края на ІV в. насам съобщават за отделни прабългарски племена, населяващи различни територии, пръснати от земите между Черно и Каспийско море до териториите около Балатонското езеро в днешна Унгария и Италия. В тях се разказва за хуногури, оногури, уногондури, котраги и кутригури.

Според Прокопий Кесарийски в средата на VІ в. сред народите, населяващи Северното Черноморие и Приазовието на запад от Азовско море и р. Дон, живеят кутригурите, а източно от тях – утигурите. Най-вероятно става дума за два големи военноплеменни съюза, обозначавани по-късно с имената на тези две племена. През VІІ в. историята на едно от прабългарските племена – уногондурите, се преплита по-тясно с Византия и информацията във византийските извори става по-обилна.
Още древните хронисти свидетелстват, че всички прабългарски племена са родствени и имат общ произход, за който различни учени вече десетки години изграждат различни хипотези. В основата си тези хипотези се основават на езиковедски анализи. Безспорен е фактът, че в езика на прабългарите има както тюркски и монголски думи, така и такива с ирански произход. Според акад. В. Гюзелев “по своята езиково-етническа принадлежност древните българи са тюрки, които са се смесили със сродните на тях етнически групи, а също така и с ираноезични племена.”

Прабългарската конница

1. Прабългарите в Централна Европа
Движението на хуните през втората половина на IV в. увлича прабългарските племена. По-голямата част от тях се заселва в Предкавказието, Приазовието и в поречията на реките Дон и Донец. Друга част продължава с хуните на запад и се заселва в Панония и Северозападните Карпати. Участието на прабългарите в хунския съюз е засвидетелствано в “Именника на българските ханове”, където първият български владетел Авитохол се идентифицира с Атила. След неговата смърт в 453 г. прабългарите излизат самостоятелно на европейската политическа сцена.
През 480 г. остготите, които по това време обитават балканските провинции на Византия, започват военни действия срещу Империята. За десетина години ромеите успяват да ги изтласкат и те се преселват в Италия. Във връзка с тази война византийските хронисти на няколко пъти съобщават за прабългари като свои съюзници.
В 488 г. остготският крал Теодорих потегля нагоре по р. Дунав. При река Сава близо до гр. Сингидунум (дн. Белград) той разгромява една смесена войска от гепиди и прабългари, командвани от вожда Бузан. Разказвайки за битката, Енодий прави едно от най-интересните описания на за начина на живот, социалната структура и военните качества на прабългарите.
След оттеглянето на остготите прабългарите започват самостоятелни набези. Техните нападения, както и тези на славяните и аварите, са причината за построяването на Дългата стена от император Анастасий І. Особено голямо е прабългарското нахлуване в 540 г. През тази година те достигат до Адриатика и стените на Константинопол. За да ги спре, Византия организира на няколко пъти междуособни войни между утигури и кутригури или настройва славянските племена на антите срещу тях.
От средата на VІ в. историята на прабългарските племена се преплита с тази на аварите до 631-632 г., когато част от тях напуска Аварския хаганат  и се разселва.

Хан Кубрат

2. Стара Велика България
Останалите в Приазовието след хунската вълна прабългари са покорени през 567-568 г. от Тюркския хаганат. Тюркският натиск обединява прабългарските племена от земите край Азовско и Каспийско море. Начело с вожда на уногондурите Кубрат (Курт) (605-665) от рода Дуло през 631-632 г. те се освобождават  от тюрките и създават голям военно-племенен съюз на западната граница на хаганата.
Византийските хронисти Йоан Никиуски  и патриарх Никифор наричат това политическо обединение Стара Голяма България . За кратко време тази България укрепва и влиза в орбитата на византийската политика в Северното Черноморие. Българските владения са непосредствен съсед на Византия и византийските хронисти пишат по-подробно за тях. Според Йоан Никиуски хан Кубрат е от стар знатен род и е племенник на хунския вожд Органа. Още като млад, вероятно в 619 г., той посещава Константинопол и приема християнството. През 635 г. той отново е във византийската столица, за да сключи мирен договор с император Ираклий (610-641). Мирът с Византия му е необходим, за да отхвърли окончателно тюркската заплаха. Договорът е началото на дългогодишно приятелство, което двамата владетели поддържат до края на дните си.  
Хан Кубрат е силна личност с голям авторитет за прабългарските племена. Идеята за българска държавност в нейния ранносредновековен вид най-вероятно се заражда при неговото управление. Кубрат умира вероятно в 665 г., като завещава на своите синове да не се разделят, за да “не робуват на друг народ”. В продължение на три години след него управлява най-големият му син Безмер. Византийските хронисти го наричат Батбаян или Баян.
Още приживе на хан Кубрат хазарите, които върху развалините на Западнотюркския хаганат създават свой – Хазарски хаганат, притискат Велика България. След неговата смърт синовете му не спазват бащиния завет и се разделят. Най-големият Батбаян се подчинява на хазарите и започва да им плаща данък. Вторият син на Кубрат – Котраг, потегля на североизток и се заселва по средното течение на р. Волга. Той следва идеята за държавност на своя баща и поставя началото на т.нар. Волжко-Камска България, която просъществува до 30-те години на XIII в., когато е разгромена от татаро-монголското нашествие.
Третият син Аспарух пресича реките Днепър и Днестър и през 60-те години на VII в. се заселва в т.нар. Онгъл (Оглос, Онглос), в земите на днешна Южна Бесарабия.Византийският хронист Tеофан Изповедник разказва, че много скоро след това този “нечист народ” започва да напада земите южно от р. Дунав, които са византийско владение – територията от днешния гр. Шумен – на изток между Стара планина и р. Дунав.

Прабългарското жилище-юртата

3. Социално-икономическо развитие и култура на прабългарите
Битът, общественото устройство и религията на българските племена са в пряка зависимост от начина им на живот. В периода докъм VІ в. те водят номадски начин на живот, като се придвижват заедно със стадата, които се нуждаят от постоянна паша. През втората половина на VІ в. и първата половина на VІІ в., когато влизат в пряк досег с Източната Римска империя – Византия, част от тях вече водят отседнал начин на живот.
Основен поминък на прабългарите е скотовъдството, но се занимават и с лов и риболов. В своите местоживелища на север от Кавказ развиват занаяти, които са свързани с техния бит и начин на живот: грънчарство, ковачество, обработка на кожи и златарство. Те разполагат своите селища най-често покрай реки. Едно такова селище (аул) се обитава от 20-30 семейства. След като отсядат и броят на семействата в селищата нараства, те започват да ги укрепват със земен вал и ограда от заострени колове. Всяко семейство живее в куполообразна юрта, направена от кожа върху дървен скелет.  
Прабългарската войска се състои от всички годни да носят оръжие мъже. Тя е само конна и се разделя на лява и дясна страна, съобразно това къде живеят родовете спрямо аула на хана. Основните им оръжия са пригодени за употреба от седлото на коня: двойно извит лък, извит дъгообразно меч, къси копия и ножове.  
Прабългарската религия се характеризира с подчертан синкретизъм.Прабългарите например вярват в свръхестествена сила, която живее практически у всяко живо същество. Тя може да преминава от човек в човек, в животно и дори в предмет и не се асоциира в определено божество. В науката това разбиране е известно като оренда. Орендата се съдържа в кръвта на живите същества и ги напуска с нейното изтичане. Най-много оренда се "съдържа" в човешката глава, конската опашка, и оръжието. Подобно на другите тюркски народи прабългарите почитат един върховен бог, богът небе – Тангра. Ханът е и първожрец на Тангра. Своите погребения те извършват чрез трупополагане в посока север–юг. В гроба поставят личните вещи и оръжието на починалия.
Прабългарите, както всички тюркски народи, имат лунен календар, състоящ се от цикъл от 12 години, всяка от които носи името на почитано животно: І – сомор (мишка), ІІ – шегор (вол), ІІІ – вер, бер (тигър), ІV – дванш (заек), V – неизвестно (вероятно дракон), VІ – дилом (змия), VІІ – мор [им] (кон), VІІІ – текуч (овен), ІХ – неизвестно (вероятно маймуна), Х – тох (кокошка), ХІ – етх (куче), ХІІ – дохс (свиня). Календарът най-вероятно е заимстван от високоразвитата в древността китайска култура.

Тайнствените ритуали...Оренда