Византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор съобщават, че скоро след като се заселват в Онгъла, Аспаруховите българи започват да нападат византийските земи в днешна Добруджа. През 678 г. те стигат с конницата си до Цариград, възползвайки се от арабската обсада на града. През 680 г. император Константин IV оставя всички важни дела в столицата, прехвърля войскови части от Мала Азия и потегля към устието на р. Дунав. По това време в Константинопол тече Шестият вселенски събор, на който трябва да се решават важни за Империята въпроси. През лятото на същата година предварително изпратеният в устието на р. Дунав флот прехвърля византийските войски северно от реката. Те се разполагат на лагер срещу добре укрепения стан на Аспарух. В продължение на няколко дни никой не се решава да атакува пръв. После императорът, който страда от подагра, решава да замине в Несебър на лечение. При отпътуването си той заповядва на стратезите си да подмамят прабългарите от техния лагер и да ги разгромят. След неговото заминаване сред войската тръгва слух, че императорът бяга. Това деморализира войниците и те започват самоволно да се изтеглят. Аспарух излиза от укреплението и започва да преследва безредно отстъпващите византийци.

Хан Аспарух

Българите преминават р. Дунав и през есента заемат територията от Шуменските възвишения на запад до Черно море на изток. На север Стара планина става естествена граница. Вероятно тогава Аспарух урежда отношенията си със славяните в Мизия. Според византийските хронисти той сключва съюз с тях, като седемте племена поемат защитата на север и северозапад срещу аварите, а северите – Източна Стара планина – срещу Византия.
През есента на 680 г. аспаруховата конница нахлува в Тракия и стига до дн. Варна. На следната 681 г. император Константин IV е принуден да сключи мир – в края на м. юли или началото на м. август – със задължението да плаща ежегоден данък. Това е своеобразен откуп, срeщу който Аспарух се задължава да не напада византийски територии.
Събитията в Балканския североизток от 680-681 г. са записани в хрониките на съвременниците в различни части на Европа. Една от най-популярните е тази на монаха Зигеберт от земите на днешна Белгия.
Създаденото от Аспарух Българско ханство на Долния Дунав е исторически засвидетелствано продължение на Кубратова България. То следва идеята за българска държавност, която хановете от рода Дуло носят и утвърждават на Балканите.
През следващите двадесет години до управлението на неговия приемник хан Тервел византийските извори не съобщават нищо за българите. Предполага се, че основателят на българската държава в долното течение на р. Дунав загива в сражение с хазарите на североизток. Двадесет години мир са твърде дълъг период за онези времена. По всичко личи, че хан Аспарух посвещава тези години на вътрешното укрепване на новия съюз. Той знае, че неговите съюзници славяните го превъзхождат числено. Самата Византия не успява да се справи с тях. На север и северозапад са аварите, а на североизток – хазарите, от които наскоро е избягал. Първият български владетел притежава достатъчно държавническа мъдрост. От него започва днешна България.