Татарите са малобройна етническа група, населяваща страната ни. Според преброяването от 2001 г., като татари са се самоопределили 1803 души, с малък превес на живеещите в селата. Много по-голям обаче е броят на посочилите като майчин език татарския.

Първата поява на татари по нашите земи датира от 13 в. (1242-1243 г.), когато на връщане от Унгария и Далмация, войските на хан Бату нахлуват и опустошават на българска територия.(Доколкото, обаче, днешните татари са потомци основно на куманите и нямат толкова наследствена връзка с Монголо-татарите на Чингиз-хан, то може да се приеме, че първите татари са се появили още с появата на куманите по време на Византийското владичество в България). В следващите десетилетия част от татарите от Златната орда извършват редовни набези в Добруджа, които бунтът на Ивайло (1277-1280 г.) успява временно да спре, до появата на редовната армия на Ногай, който го обсажда, а по-късно и убива. Следващият български владетел обаче, Георги I Тертер, е принуден да признае зависимостта си от татарите като праща сина си Теодор Светослав като заложник при тях и дава дъщеря си за жена на Чака, син на хан Ногай.

 

Ча̀ка е син на татарския темник Ногай и Алака. След 1279 г. се жени за най-малката дъщеря на цар Георги I Тертер. След като последният представител на ханския род Токтай  въстава срещу баща му и го пленява, изпадналият в немилост Чака се опитва да вземе полагащото му се наследство. Убива мащехата си и брат си, които пожелават да сключат мир с Токтай. Опитът му да се противопостави на новия хан обаче се оказва неуспешен и той е принуден да потърси убежище при аланите, а сетне и в България заедно с жена си и шурея си Теодор Светослав. Възползвайки се от положението в България по това време той навлиза с остатъците от армията си в България и се явява пред стените на столицатаТърновград. Според традиционните възгледи, наложени в българската историография, през 1299 или 1300 г. Чака се възцарява като български владетел, след като Теодор Светослав го подкрепя, подкупвайки столичната аристокрация и болярския съвет. Българският историк Пламен Павлов  отхвърля това мнение. През 1300 г. с помощта на Чака български цар става Теодор Светослав, който е съвладетел на Георги І Тертер още от 1284 г. Новият цар признава върховенството на Чака, така както баща му е признавал онова на хан Ногай. Тази интерпретация на събитията е възприета и от други изследователи /Петре Дякону, Васил Гюзелев, Георги Атанасов  и др./. Узнавайки за местонахождението на Чака, Токтай изпраща към България голяма войска. Теодор Светослав хвърля Чака в затвора и скоро след това го екзекутира. Главата му е изпратена на Токтай. През 1301 г. в България бяга татарският принц Кара-Кишек, син на Чака, който намира убежище при видинския владетел Шишман. Според проф. Константин Иречек първите заселвания на татари в Североизточна България датират от това време. В пътеписа на поляка Ян Гнински от 1677 г. се разказва за над 200 татарски села в Добруджа.

По-късно, през 18 век, след присъединяването на Кримския полуостров към Русия през 1784 г., отделни татарски принцове се заселват около Сливен, Ямбол и Върбица (Герлово), според привилегиите дадени им от Османската власт. Най-големите преселения на татари датират от 19 в., след Руско-турските войни от 1806-1812 г., 1828-1829 г. и Кримската война (1853-1856 г.).

Сравнително известни български татари в днешна България, а някои и в чужбина, са поетесата Леман Балбек, икономистът-политик Рейхан Аблеким, скулпторът Зюхтю Калит, художникът Кеазим Исинов, тюрколожката Мюфкере Моллова и други.