Поп Харитон или Харитон Станчев Халачев е български революционер, участник в Априлското въстание.

Роден е в Габрово между 1830 и 1835 г. След завършване на първоначалното училище в родния си град е даден на занаят – чехларство. Като младеж става послушник в Преображенския манастир край Търново. На 20 – 22 години става монах, а след това е ръкоположен за дякон и достига до иеромонах. Поп Харитон напуска Преображенския манастир и става свещеник в с.Яйналий, а после в селата Касапкьой и Карапанкьой, Бабадагско – Северна Добруджа. В енорията на Бабадагско защитава българските селяни от своеволията на турските аги, разбойници и черкези. Прочува се със своя буен и непокорен характер. Спомага за успеха на революционното дело в този район. През 1875 г. по искане на духовната власт със заповед на търновския мютесариф Фархи бей, поп Харитон е заточен в Мъглишкия манастир, Казанлъшко. По пътя той успява да избяга и се отдава изцяло на революционното дело. През лятото на 1875 г. предвожда малка чета в Тулчанско. След провала на въстанието в България през есента на 1875 г. се прехвърля в Румъния.

Известен от дейците на Гюргевския революционен комитет за готвеното ново общо въстание, той заедно със своята дружина тайно преминават река Дунав при Свищов на 28 март 1876г. и се отправят по тайни пътища към окръжния център. На 31 март през нощта се озовават в с.Самоводене. Още на другия ден е свикано събрание и поп Харитон е назначен на работа в окръжния комитет на Горна Оряховица. Включва се дейно в подготовката на Априлското въстание.

При преждевременното избухване на въстанието поп Харитон застава начело на чета от около 200 въстаници от западния район на Търновски революционен окръг. На 29 април 1876 г. край Дряновския манастир четата е изненадана от редовна турска войска и башибозук, които заплашват да обкръжат дружината. Въстаниците се барикадират в манастира и се отбраняват в продължение на 9 дни, до 7 май. На 1 май Поп Харитон остава сляп в резултат на нещастен случай (възпламенява се барута, докато прави фишеци заедно с игумена на манастира). В последния ден от битката се прощава с четниците казвайки им: "Юнаци мои! Не като баби, но като лъвове се изринете от тая пещ, и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!". Въстаниците се простили с него, завели го до входа на манастира и тръгнали да се спасяват. Войводата сам с меч в ръка, загинал намушкан от турски щикове върху грамада от вражески тела, които убил с последните си сили.

Позовано на Уикипедия