1. Защо избухва българо-гръцката църковна разпра?

През ранните векове на османското владичество сериозни противоречия между българското население и Цариградската патриаршия няма. През ХVIII в. ръководството на православната църква преминава обаче изцяло в ръцете на фанариотското съсловие, което започва да осъществява все по-силен контрол над християнското население. Окончателно се налага практиката на откупуване на църковните постове (т.нар. симония), което пък довежда до безконтролно увеличаване на църковните такси и данъци. Неграмотността и корупцията вземат връх в средите на висшето духовенство. По същото време сред по-влиятелните фанариотски фамилии се заражда идеята за възстановяване на Византийската империя. Тази идея е възприета като своеобразна програма за елинизиране на всички православни общности и Патриаршията предприема настъпление срещу южното славянство. Така през 1766 г. фанариотите отнемат независимостта на Сръбската църква, а една година по-късно и Охридската архиепископия преминава на подчинение на патриарха.

Политиката на културна асимилация на българите намира завършен израз в указанията на патриарх Григорий V от 1819 г., с които църковният клир се задължава да разпространява гърцизма сред всички православни. Постепенно гръцкият език се налага в църковните дела, в книжовността и в стопанското ежедневие на българите, а висшите духовници започват открито да толерират гръцките общности и да защитават техните културнопросветни и икономически интереси. Всичко това от своя страна пък поражда реални предпоставки за конфронтация на българите с гръцките духовници, като най-ранната проява на съпротива срещу гръцкото духовенство е организирана през 1824 г. във Враца. По-късно конфликти се разгарят и в Скопие, Самоков, Стара Загора. Навсякъде българското население настоява за замяна на гръцките църковни служители с български, но всички тези действия имат стихиен и локален характер.

2. Начало на организираната църковна борба


През 30-те години на ХIХ в. оформящата се в българското общество буржоазна прослойка натрупва капитали, недвижими имоти и влияние. Заможните българи придобиват самочувствие. Повишава се ролята им в общинските ръководства, в училищните и в църковните настоятелства. Видими резултати са постигнати и в развитието на просветата, и в духовната пробуда на населението. Възрожденската интелигенция също заема все по-осезаемо място в обществения живот. Създават се все по-реални условия за укрепване националното самосъзнание на българите. По същото време Високата порта предприема първите по-последователни реформи, намерили израз в Гюлханския хатишериф от 3 ноември 1839 г. В този акт, тържествено провъзгласен пред посланиците на европейските държави, са очертани основните принципи за модернизирането на Турция, като между многото обещания султан Абдул Меджид прокламира и необходимостта от изработване на закони, които да гарантират живота, честта и имотите на всички поданици независимо от тяхната религиозна и етническа принадлежност. Макар и ефимерни, намеренията на Портата легализират съпротивата на българите срещу фанариотското съсловие и стимулират елита на тогавашното българско общество към открити действия срещу Патриаршията. В същата посока въздействие оказва и конфликтът между цариградския клир и духовенството в независима Гърция, завършил през 1833 г. със създаването на автокефална гръцка църква.
Организираното църковно-национално движение започва с търновските събития от 1839-1840 г. През 1838 г. за митрополит в Търново е назначен Панарет. Местните първенци не приемат новия митрополит и започват да действат за неговата смяна. От името на по-големите селища в Търновско са изготвени молби до Високата порта и до Патриаршията, в които се разкриват злоупотребите на митрополита и се настоява той да бъде заменен от Неофит Бозвели. На мястото на Панарет обаче отново е поставен гръцки духовник, а малко по-късно Бозвели е заточен в Атон. Вместо да успокоят страстите, тези действия предизвикват още по-организирани действия от страна на българското население. Примерът на търновци е последван и в други райони на страната.

Троянски манастир

3. Първата програма

През 1844 г. Неофит се завръща от заточение и се установява в Цариград с намерението да превърне столичния град в ръководен център на борбата срещу Патриаршията. Неговият избор не е случаен. Тъкмо в Цариград, пред очите на европейските дипломати, българите могат напълно легално да се самоорганизират и да предприемат активни действия за възстановяване на своята църковна независимост. През 1844-1845 г. Неофит Бозвели и неговият най-близък помощник Иларион Макариополски съставят молби до Високата порта и до Патриаршията, в които излагат основните си искания: назначаване на българи за архиереи в българските земи, признаване на българския език за равноправен на гръцкия в училищата и в църковните служби, фиксиране на заплатите на архиереите, изграждане на български храм в Цариград и др.
Активността на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изплашва гръцкия патриарх. През 1845 г. по негово нареждане ръководителите на църковното движение са заточени в Света гора, където през 1848 г. Неофит умира. Цариградските българи обаче продължават борбата. През 1849 г. е издействан ферман за строителството на български храм в турската столица. Започва издаването и на “Цариградски вестник” – първия общобългарски вестник, към българската църква е създадено и училище за духовници. Нови масови надигания срещу гръцките владици има в и Търновско, Врачанско, Ловешко, Видинско. В църковната борба се намесва и емиграцията.

Рилски манастир

4. Разрастване на църковния спор

След Кримската война, в духа на поредния реформен акт на Портата – Хатихумаюна от 1856 г., по предложение на цариградските дейци в столицата се сформира представителство, което поднася на правителството молби от името на всички българи, в които открито се иска възстановяване на независимата българска църква. Представителството в Цариград започва да осъществява и активна пропаганда срещу Патриаршията. Построена е нова по-голяма сграда за българската църква в Цариград. Издействано е назначаването на Иларион Макариополски за епископ на цариградската българска колония. Денят на св. Кирил и св. Методий (11 май) е определен за общонароден училищен празник. Започва издаването на нови вестници и списания. Използва се всяка възможност за спечелване симпатиите на европейските велики сили. Всичко това повдига самочувствието на българите и вдъхва надежди за скорошен успех.
Високата порта запазва спокойствие пред засилващия се антагонизъм между българите и Патриаршията, но за да не се предизвикат нови крайности, турското правителство предлага на патриарха да свика събор, който да се произнесе по българските искания. Съборът заседава почти три години, но без да достигне до компромисно решение. При така създалата се ситуация българите решават сами да предизвикат скъс ване с Патриаршията. На 3 април 1860 г. в Цариград е организирана известната Великденска акция. Една след друга общините се отказват от гръцките си духовници и признават Иларион Макариополски за свой църковен глава. Патриаршията се опитва да сплаши българските водачи, но борбата не стихва.

Гюлхански хатишериф

5. Решаването на българския въпрос

През 60-те години на века все по-осезателно се чувства и желанието на Великите сили да се намесят в българо-гръцкия църковен спор. Франция например съсредоточава вниманието си към пропагандиране на идеята за преминаване на българите в лоното на Римо-католическата църква. През декември 1860 г. около 120 българи подписват дори акт за приемане духовната власт на папата. Така със съгласието на правителството е създадена българската униатска църква. Русия от своя страна ревниво следи за запазване целостта на православната църква в Турция. Междувременно опитите да се намери компромисно решение чрез създаване на смесена българо-гръцка комисия и чрез свикване на нов църковен събор завършват без успех. Вътре в страната напрежението расте. Засилва се и влиянието на емигрантските политически организации, които осъществяват целенасочена революционна пропаганда.
При така създалата се ситуация, в стремежа си да запази контрола на събитията в Румелия и под влияние на англо-френските внушения за удовлетворяване на българските искания, турското правителство подтиква българите да подновят молбите си за независима българска църква. На 28 февруари 1870 г., в отговор на тези молби, великият везир Али паша връчва на цариградските български първенци ферман, който окончателно разрешава спора с Гръцката патриаршия. По силата на султанския ферман българите получават правото да си възстановят църковната независимост под формата на екзархия. В нейния диоцез, състоящ се от 15 епархии, са включени всички територии, заселени с българи. В отделни селища и райони, където има смесено население, се предвижда провеждане на допитване, за да се определи под чия юрисдикция ще останат за в бъдеще. През 1871 г. в Цариград се провежда Църковно-народен събор, който разработва и приема екзархийския устав, а на 16 февруари 1872 г. в съответствие с утвърдения от Събора устав за екзарх е избран Антим I. През следващите 2-3 години противоречията между българи и гърци се пренасят в спорните епархии, където започва борба за спечелване на предвиденото във фермана допитване до населението. След страстна пропаганда българите печелят в Скопско и Охридско. С това завършва и десетилетното църковно национално движение.

Църковно народен събор в Цариград-1871г.