1. Предпоставки за националната пробуда на българите

олитическите и социални сътресения, които османското общество изживява през ХVIII в., създават видими пролуки в модела на управление на подвластните християнски народи. Високата порта изпитва все по-сериозни затруднения в усилията си да съхрани целостта на империята. Осезаемо се засилва стопанското и културното присъствие на големите европейски държави в балканските провинции на падишаха, а опитите за реформи от страна на централната власт допълнително стимулират разпространението на просвещенските идеи сред местното население.

Постиженията на западноевропейската цивилизация навлизат все по-широко в производството, търговията и ежедневието.
Макар и не толкова зримо, белезите на духовната обнова започват да се проявяват през ХVIII в. и в българските земи. Началните изменения са спонтанни. В тях прозират подражателството и заемките, но постепенно тези тенденции стават все по-доловими и обхващат всички страни от духовния живот на тогавашното българско общество. За разлика от предходните столетия чувствително се увеличава броят на книжовниците и преписвачите, между които се открояват Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Тодор Врачански, Йосиф Хилендарски, Пунчо Мокрешки. По-широко разпространение получава дамаскинарската литература. Нараства ролята на манастирските комплекси, подем настъпва и в областта на художествените занаяти и изкуството. Важна роля за духовното раздвижване на българите изиграва и печатната книга, която обикновено се разпространява през Русия, Гърция и Сърбия или пък чрез активните книгопечатни средища в някои италиански и австрийски градове. Най-ярка следа в духовния живот на българите през ХVIII в. обаче оставя Паисий Хилендарски.

Паисий Хилендарски

2. Хилендарският монах


Паисий Хилендарски е роден през 1722 г. в Банско, Самоковска епархия. Сведенията за неговия живот са оскъдни. Със сигурност се знае, че се установява в Света гора през 1745 г., когато става таксидиот на Хилендарския манастир. Подобно на своите събратя той обикаля села и градове, за да събира помощи за манастира, организира посещения на поклонници в Атон, проповядва Божието слово и поддържа вярата в душите на обезправените си сънародници. По време на пътуванията си из Самоковската епархия, както и в богатите библиотеки на атонските манастири, той открива множество свидетелства за историята на българите и постепенно у него се оформя идеята да събере всичко намерено в малка книжка под общото заглавие “История славянобългарска”. За осъществяването на своя замисъл Паисий Хилендарски използва разнообразни материали – поменици, жития на Петка Търновска, Георги и Никола Софийски, Теодосий Търновски и други български светци, летописни бележки, царски грамоти, съчинения на Евтимий Търновски и Климент Охридски, “Стематографията” на Христофор Жефарович. Силно влияние върху Паисий оказва и трудът на Цезар Бароний, посветен на църковната история.


През 1761 г. Паисий посещава Сремски Карловци – един от най-издигнатите по онова време православни центрове на Балканите. Тук той попада на съчинението на Мавро Орбини, в което открива неизвестни за него факти от историята на южните славяни и така попълва липсващата му информация за миналото на българите и сърбите. След като се завръща в Хилендар, той продължава работата си, но по-късно се премества в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва своя труд.
За това, какво прави Паисий след 1762 г., къде и при какви обстоятелства разпространява своята “История”, се знае малко. За безспорно установено се приема, че скоро след окончателното съставяне на “История славянобългарска” той се завръща в Хилендар и известно време дори изпълнява задълженията на негов проигумен. Документирани са и негови пътувания из Самоковско, Котелско, Асеновградско, като при едно от тях – през лятото на 1773 г., той умира в района на Станимака (дн. Асеновград).

Хилендарския манастир

3. “История славянобългарска”

В историческата памет на българите името на Паисий Хилендарски логично се свързва с написаната от него “История” и това не е случайно. До 1762 г. в духовния живот на българите, през всичките три столетия и половина османско владичество, няма друга творба с подобно значение и звучене. По обем Паисиевата история не е голяма, но стойността й е неоценима, тъй като изиграва решаваща роля за духовната еманципация на възрожденските българи. Страница след страница, хилендарският монах разкрива пред своите читатели героичното минало на българския народ. Един след друг възкръсват образите на ханове и царе, на патриарси и светци. Описват се славни победи, богатството и мощта на някогашната българска държава. Сред мрака на робските столетия Паисий запалва искрата на българското самочувствие, вдъхва вяра, пробужда надежда.

История Славянобългарска

С творбата си Паисий утвърждава и говоримия език като основа на новобългарската книжовност и предлага една изградена върху принципите на просвещенския рационализъм интерпретация на историята. Това личи не само от водещия за цялото съчинение мотив – “чети, за да знаеш”, а и в общофилософското разбиране на Паисий за човешката история. Неслучайно той често повтаря думите “разум”, “знание”, “истина”, “мъдрост”, “учение” и тъкмо с тях обяснява възхода и успехите на средновековната българска държава. И обратното. Проследявайки едно или друго събитие от миналото, Паисий не забравя да отбележи, че паденията идват тогава, когато държавата се управлява от “неразумни”, “самонадеяни” и “безкнижни” владетели.
Никъде в “История славянобългарска” Паисий не говори открито за бунт. Единствените призиви, които той адресира към своите сънародници, са свързани с опознаване и опазване на българския език, на българската история и култура. И точно тук никому неизвестният монах успява да постигне най-силен ефект. По пътя на внушенията той разбужда онези пластове в съзнанието на българина, които му дават ориентир за неговата “другост”, за принадлежността му не само към “раята” на падишаха, но и към една езикова и родова общност, със своя история и култура, със свое място сред народите на света. Точно това предопределя и успеха на “История славянобългарска” сред духовния елит на тогавашното българско общество. Израз на този успех били многобройните преписи и преправки на “Историята”, изготвяни в различни селища от страната чак до Освобождението.
Първият известен препис на Паисиевата история е изготвен в Котел през 1765 г. от Софроний Врачански. По-късно “История славянобългарска” е преписана и от поп Алекси от Самоков, Никифор Рилски, поп Стоян от Ковънлък, Дойно Граматик и др. Съвременната наука познава общо около 60 преписа, някои от които са допълвани, преправяни или илюстрирани, а през 1844 г. на основата на Паисиевата история Христаки Павлович отпечатва в Будапеща и разширен вариант под името “Царственик или история болгарская”.

4. Софроний Врачански

Идеите на Паисий Хилендарски намират още по-завършен израз в дейността на Софроний Врачански (Стойко Владиславов). Православен свещеник, книжовник и учител, той се очертава като най-активния и талантлив български писател от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Първоначално творческата му дейност била свързана с Котел, но след 1794 г., когато е ръкоположен за епископ, разгръща активна просветителска дейност в поверената му Врачанска епархия. Обикаля села, градове, манастири и навсякъде подтиква българските първенци да помогнат за организирането на училища, в които техните деца “да се изучат на философско и книжно учение”. Между 1800-1803 г. е принуден от Осман Пазвантоглу да се установи във Видин, където да изпълнява задълженията на архиерей за местното православно население, но дори при тези извънредни обстоятелства Софроний продължава да превежда и пише. След 1803 г., когато Осман Пазвантоглу го освобождава от Видин, Софроний заминава за Крайова, а оттам – за Букурещ, и до края на живота си остава във Влашко.
Освен двата преписа на Паисиевата история (от 1765 и 1781 г.) Софроний Врачански изготвя и няколко църковно-религиозни ръкописа, а през 1802 г. съставя във Видин и два обемисти сборника с църковни слова и поучения, преведени от гръцки език. Около 1804 г. Софроний завършва и своята най-добра книжовна творба – “Житие и страдания грешнаго Софрония”. През 1806 г., с паричната помощ на родолюбиви българи, той издава в Римник и известния “Кириакодромион, сиреч Неделник” – първата печатна книга на новобългарски, станала по-късно популярна под името “Софроние”. През последните години от живота си Софроний продължава да превежда нови текстове, сред които се откроява трудът на папския каноник Амвросий Марлиан “Театрон политикон, сиреч Гражданское позорище” (1809 г.) .

Софроний Врачански

Успоредно с книжовните си занимания Софроний разгръща в Букурещ и активна политическа дейност. Под негово ръководство в столицата на Влашко се обособява кръг от патриоти, който започва да работи за по-скорошното решаване на българския въпрос. През есента на 1804 г. кръгът около Софроний Врачански изпраща за Петербург влиятелните търговци Иван Замбин и Атанас Николаев. Двамата пратеници трябва да потърсят помощ от Русия за подобряване положението на българския народ. След избухването на поредната руско-турска война (1806-1812) букурещките дейци стават инициатори за сформирането на самостоятелен български доброволчески отряд, а през 1811 г. Софроний Врачански изготвя и една “Молба” до главнокомандващия генерал Кутузов, в която предлага да се обособи автономна българска област в рамките на руската империя. В подписания през 1812 г. между Русия и Турция Букурещки мирен договор българските искания не са взети под внимание. Година по-късно (1813 г.) Софроний Врачански умира.